По покана на Великотърновския митрополит Григорий и с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, Знеполският епископ Арсений - викарий на Пловдивския митрополит, възглави архиерейската света Литургия в Патриаршеския храм на Второто българско царство „ Свето Възнесение Господне”.

   В края на Великото славословие Знеполският епископ Арсений извърши чина на петохлебието.

   С архиерея съслужиха: свещеноиконом Виктор Христев - епархийски духовен надзорник при Пловдивска епархия, свещеноиконом Павел Гърбов от град Карнобат - Сливенска епархия и свещеници от града.

   Песнопенията изпълни пловдивският митрополитски хор ” Св.ап.Ерм ” с диригент протопсалт Георги Радев.

   На богослужението присъства кметът на град Велико Търново Даниел Панов и общинският съветник инж. Николай Николов.

Изпълнилите храма вярващи, се радваха на архиерейското присъствие и на благолепното служение, което бе прекъснато от 621 години и вече отново е възстановено.

   Пpeз Втopoтo бългapcкo цapcтвo в хpaмa „Възнeceниe Гocпoднe“ ca cлyжили 14 пaтpиapcи и cвeтци, кaтo Евтимий Пaтpиapх Бългapcки, Teoдocий Tъpнoвcки, Кипpиaн - митpoпoлит Литoвcки и нa цялa Рycия, Сaвa Сpъбcки и Гpигopий Цaмблaк.
    По време на „причастния” свещеноиконом Виктор Христев произнесе проповед за големия Господски празник Възнесение Господне.

   След  думите: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете...”, всички подготвили се духовно и телесно за днешния ден, пристъпиха към приемането на Честните Тяло и Кръв Христови  за спасение и утвърждение във вярата.

   Многолетствие провъзгласи митрополитският дякон Младен Добрев.

   След светата богослужба Знеполският епископ Арсений извърши водосвет и благослови коливо -  варено жито с мед.

  На 21 май светата Православна Църква чества славното Възнесение на Господ Иисус Христос на Елеонската планина пред неговите свети апостоли и ученици, както и паметта на светите боговенчани равноапостолни царе Константин и Елена.

  В навечерието на празника Негово Преосвещенство Знеполският епископ Арсений - викарий на Пловдивския митрополит, възглави Празничната Вечерня с петохлебие в храм ”Св.Възнесение Господне” в град Пловдив.

  С владиката съслужиха: свещеноиконом Виктор Христев - епархийски духовен надзорник, духовните надзорници при Пловдивска митрополия -свещеноиконом Тодор Хаджиев и протойерей Деян Стоенчев, храмовото духовенство и свещеници от града.

   Песнопенията изпълни митрополитският хор „Св.ап.Ерм „ с диригент протопсалт Георги Радев.

   В края на богослужението като преподаде архипастирския благослов на Негово Високопреосвещнство Пловдивския митрополит Николай, викарният епископ се обрна към богомолния народ с думите: ” Добре помним онзи възглас: ”Горе имеем сердца ”, който слушаме непрестанно в светата Литургия. Този възглас ни напомня, призовава ни и ни подканя, макар и понякога да отхвърлим и да захвърлим всичко от себе си, да възнесем ума и сърцето си нагоре. Може би именно към такова спиране, към необходимостта да погледнем нагоре, да обърнем своя вътрешен взор към Бога ни призовава Господ, чрез своето Възнесение, като казал тези удивителни и вдъхновяващи слова ”Аз съм с вас до свършека на света.” Следователно Възнесение Господне не е разрив, не е отделяне, а призив към преобразяване, към вътрешно възхождане към Бога и към смирено възнасяне във висините. Така че след Господ в Неговото Царство. Амин!”

 

Христос Воскресе!

   От Бога промислително е честванията на светите Баташки мъченици винаги да са във времето след Възкресение Христово. Така Всемилостивият Бог ни дава възможност не само да се поздравим с всепобедния поздрав: „Христос Воскресе !”, но и да се подкрепим духом, когато застанем пред саркофазите с мощите на светите Баташки мъченици, и чрез богослужебните текстове и светата им икона, се срещнем с жестоките мъчения и страшна смърт, претърпени за православната вяра от тези избрани Христови изповедници. Страданията им ни изпълват с мъка, но чрез вярата ни във Възкресението намираме утеха, защото знаем, както казва св. Йоан Златоуст, че „смъртта на мъчениците не е смърт, а начало на по-добър живот, преминаване от по – лошо към по – добро”. И още, защото Господ Иисус Христос възкръсна от мъртвите, и със смъртта Си смъртта победи. Затова днес, заедно с пасхалния поздрав, ние възкликваме: „Радвайте се, Баташки новомъченици Христови, жертва най – чиста и свята”.

   Съставителят на житието им пише: „Адът се издигнал от преизподнята и се настанил в Баташката черква”. Да, наистина адът се издигна, и се настани в Батак. Но се надигна, защото в сърцето му се бе забил смъртоносно Голготският Кръст на Спасителя - Христос Бог. Надигна се, защото над света вече се носеше песента, от която треперят адовите порти: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?”. Надигна се, защото беше Пасха радостна, която искаше да помрачи. Тръгна преизподнята на отмъстителна война, за да погуби, но сама бе погубена.

    В страшната пролет на 1876 г. в Батак, сред пожарите, сред свистенето на ятагани и тежките удари на секирите, посичащи удивилите и ангелите, чрез своя подвиг и мъжество, свети Баташки новомъченици, оживя Пасхалното слово на св. Йоан Златоуст.

   Свирепите поробители, и открай време христомразци, срещнаха твърдата и непоклатима православна вяра на батачани, достойни чеда на своите предци. Страшните палачи видяха как без никакъв страх от смъртта отиват към нея, в името на светата си православна вяра, стари и млади, мъже и жени, деца. Никой от тях не се боеше от нея, защото „изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец” Христос. Дойдоха агаряните да пленят, но се натъкнаха на свободни, дори в робството, българи. И се огорчиха, защото злобата им бе обезсилена от кротостта. Онази чудна кротост, която в мигове на изпитания насочва мислите в най – правилната посока - към небесата, към престола на Всемогъщия и Всеутешаващия Създател.

   Батак се превърна в Голгота, но чрез мъченичеството на своите мъже и невести, тези безценни перли на целомъдрието; на милите си деца и младенци - истински земни Божии ангели; на старците и стариците си - беловласи мъдреци по вяра и кротост; на неродените по плът, но родени в Светия Дух. Тази наша българска Голгота стана небе - родно свято небе, на което изгряха хиляди нови звезди, хиляди нови застъпници, толкова много необходими ни в днешното духовно смутно време. Във време, когато обществото ни е заплашено сякаш отново от греха на богоотстъпничеството.

   Този грях не е бил чужд и тогава – през революционната 1876 г. Заразена от него е била особено българската възрожденска интелигенция, надяваща се да постигне свободата на България, не с Екзарха, а само с Караджата. С този грях започва да се гради и следоосвобожденска България, и в нея не един път държавна власт и интелигенция ще се противопоставят на Екзархията, т.е. на Църквата.